User blogs

Plamen G. Pankow

rusevaПодтикнати от изборните обещания и желанието да демонстрират активност, политиците разгорещено се конфронтират по въпроса за Премахването и Премахването с Пре-поставяне на АСА (Обама Кеар или Афордабъл Кеар Акт).
Факт е, че 16 щата с губернатори републиканци избраха в процеса на прилагането на закона да разширят Медикейд с 90 към 10 в полза на федералната субсидия. Сега тези губернатори са по-внимателни с премахването на АСА и алармират, че трябва да има подходящо пре-поставяне. Нищо чудно някои от тях да заемат обратната позиция на Републиканците и Капитол Хил, коментира Д. Алтмън в Уолстрийт журнал.
Тръмп иска Премахване с Пре-поставяне- това е коментар на републиканския сенатор Р. Пол след разговор с новоизбрания президент, но проблемът е Пре-поставяне с Какво? Републиканците твърдят че имат „Куп идеи"!!! По-трезвите лидери от републиканците коментират, че ще трябват няколко години, за да се свърши тази работа. „Стига да имаме идея къде отиваме с този политически ход, аз ще се съглася естествено"- коментира републиканският сенатор Б. Касиди. Подобна е позицията и на съпартиеца му сенатор от Тенеси Б. Коркер.
Ако се коментират процедурите като технически елемент: Премахването е по-лесно от Пре-поставянето (един дебат съпоставен с множество дебати, при това без ясна доктрина).
Ако Републиканците просто искат да покажат надмощие, то те ще осакатят АСА с прокарването на бюджетни промени. Това ще направи ситуацията наистина тежка за всички засегнати страни в нея. Тръмп едва ли си е давал сметка за тези детайли по време на предизборната кампания. Сега не че е проблем за него да промени позицията си, но по-скоро е трудно да не угоди на голяма част от съпартийците си, които по мое убеждение никога и не са навлизали в детайлите на закона. Аз прослушах стари записи на интервюта, където среден ранг менажери се изказват срещу АСА със значителна доза невежество. Тази маса от хора всъщност притиска представителите си републиканци да действат. В каква посока освен отричане, не е ясно.
Четете най-новите съобщения във Facebook на страницата на Helpico Insurance Agency.


До скоро: Анна Русева

Plamen G. Pankow

simeonov1Петко Симеонов е политик – едно от емблематичните лица на прехода ни към демокрация. Той е роден в Монтана през 1942 г. Средното си образование завършва в родния си град. Завършва философия в Софийския държавен университет. Работи като редактор в сп. „Младеж" (1967 – 1968). Старши научен сътрудник в Института по социология на БАН от 1969 до 1991 г.

Член е на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, създаден на 3 ноември 1988 г. Участник в Кръглата маса. Пръв директор е на вестник „Демокрация". Заместник-председател на Съюза на демократичните сили до юли 1991 г. Депутат в Седмото Велико народно събрание, където създава и председателства комисията по демографска политика.
Директор на Агенцията за чуждестранна помощ (януари 1991 – юли 1992).
Основава Българска партия либерали. През 1996 г. се оттегля от активна политическа дейност. През 2001 г. се връща в БАН. Преподавател в Пловдивския университет до 2013 г. Преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски".Член на Съюза на българските писатели.

- Как оценявате от днешна гледна точка десницата в България, кои са леви и кои са десни, къде са днес десните партии?
- Десницата у нас има обективен проблем – има тясна социална база. Не е многоброен слоят на заможните, съзнаващи своите интереси хора, както и на младите, търсещи собствения успех. Опитите да се свързва днешната десница с додеветосептемврийската прохитлеристка десница стесняват още повече тази база. Десницата ще има успех, вземайки поука от възникването и развитието на НДСВ и ГЕРБ. Може да има дясна партия, получаваща широка подкрепа, ако е от народняшки тип. Това ще рече, че трябва да търси подкрепата на хората, които могат сами да се справят с проблемите. С други думи – сигурност за живота, имота и честта; анти монополна политика; лесни кредити; ниски данъци; защита на конкуренцията; защита на личната инициатива; закрила на дребната собственост и т.н. Но и доза популизъм. „Автентичната десница" – онези, които ясно осъзнават ролята на индивида в социалната система, те ще бъдат маята на тази народняшка десница. Нормално е левицата да изтъкне солидарността – сериозно подоходно облагане; нови работни места; пенсионното и здравно осигуряване; внимание към държавните болници и училища... „Автентичната левица" ще остане при тези, които виждат в държавата инструмента за постигане на прогрес и благополучие. Тяхната мечта е национализацията... Разбира се, че в политическите борби няма запазени територии, инициативи и лозунги. И все пак – има акценти.

- Изчезна ли обединената десница на България, която виждахме в началото на демократичните промени у нас и ако да – защо?
- Шири се недоразумение, налагано от БКП през 1990, по-нататък поддържано от БСП. СДС не беше създадено като ДЯСНА опозиция, а като ДЕМОКРАТИЧНА И РЕПУБЛИКАНСКА. Разбира се, в онази суматоха в организациите имаше и монархисти, и авторитаристи... Но условията пред всички бяха формулирани при учредяването – демокрация и република. БЗНС „Никола Петков" и БСДП наложиха и трети принцип – признаване на 9 септември 1944 г. Те бяха най-мощните партии в СДС. В СДС членуваха организации от всякакви бои - леви (БСДП, Екогласност, Нова СДП, Гражданска инициатива, Комитетът на репресираните), центристки (Клубовете, ОДЦ, Зелената партия, РДП, ДП, ФНСД) и десни (Подкрепа, НДЗПЧ). След подписването на конституцията (12 юли 1990 г.) левите и части от центристите бяха „отлюспени" и СДС пое път надясно. Така че в началото на демократичните промени у нас не е имало обединена десница.

- Преходът ни към демокрация завърши ли според Вас, ако да – как, ако не – защо?
- Демокрацията по принцип е в постоянен преход. Резултатите досега са далеч от очакванията. Голяма част от хората живеят в бедност. Мнозинството от хората нямат културата да живеят в условията на свобода, демокрация и пазар. Не е постигната основна цел – социалното положение на човека да зависи от неговия труд и находчивост, а гражданите не разбират, че от тях зависи да се постигне тази цел. С отстояване на права, със самоорганизиране, с търсене на сметка, с гласуване по съвест... Не се разбира, че животът е битка. Труд, труд, труд... Има показателни случаи. Става наводнение. Унищожени са домове, имущество, животни. Оказва се – малцина са се застраховали. Чакат от държавата да им построи къщи, да им плати обезщетения... Има неловки сцени. Застанал пред къщата си, тя затлачена с кал, той си бръкнал в джобовете и се възмущава - „Къде е държавата да помогне?!" После, не е създадена обществена атмосфера на непоносимост към безобразията... Корупцията не е просто беда. Тя е системообразуващ начин на взаимодействие между хората. Държавната структура ще се срути, ако държавната служба спре да носи „допълнителни" облаги. Няма да има кой да стане чиновник... Така е. Няма защо да се лъжем. Преходът няма да завърши, докато сами не го извървим. Всеки от нас!

- Много от представителите на поколението реформатори, които бяха лицата на промените, сравнително бързо се отказаха от активна политика. Сред тях сте и Вие. Защо стана така, според Вас?
- Смениха се историческите задачи пред нацията. През 1989-1990 г., най-общо казано, ставаше дума за смяна на тоталитарната система с демократична. Последваха други задачи – смяна на собствеността, изграждане на пазар, членство в ЕС и НАТО, цялостно реформиране на живота... Всяко време определя кои и какви хора ще оглавят социалния процес. Както казваше един приятел за мен – специалист съм по завоите на историята. На правите участъци ме няма. Казвам го на шега... В обществото влизат нови генерации, те идват със своята воля и представа за живот. Времето е на децата и внуците.

- Има ли шанс едно ново дясно политическо обединение днес и в какъв формат?
- Без взаимодействие с ГЕРБ, нищо няма да се получи.

- Жив ли е антикомунизмът днес и той ли е белегът за дясна политическа ориентация?
- Антикомунизмът като противопоставяне и отричане на болшевишкия вариант на комунизма не е патент на десницата. Социалдемократите, анархистите, зелените са левица и също са антикомунисти. Има дори комунисти, които са „антиболшевики". Не мисля, че антикомунизмът е актуален. Важни са лозунгите и идеите, които не са „анти". С голо „анти" до никъде няма да стигнем. Да създадем привлекателно общество, където хората да са сигурни, че с труд могат да постигнат всичко! Държавата да гарантира живота, собствеността и честта на индивида! Поне!

- Необходима ли е лустрация в България, закъсняла ли е, има ли бъдеще?
- Закъсняла работа. Колкото и да го искахме, нямахме кадрови и организационен потенциал да свършим тази работа през 1990 г.

- Как виждате България в 2017 г.?
- За съжаление, изглежда, че се задава трудна година. Ще бъде година на изпитания. Невъзможно е да се предвижда каквото и да е.

 

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник "България" в София.

Plamen G. Pankow

rusevaЗаличаването на целият закон не се очаква поради липсата на достатъчно мнозинство в Сената. По-вероятно промените ще станат чрез изпълнителни и регулаторни механизми и така ще променят формата на някои неща. Към момента въпросите са повече от отговорите.

Какво се знае към момента:
Кой ще е отговорен за промените?
Избраният президент Тръмп назначава Том Прайси, представител от Джорджия в Конгреса, като Секретар по здравните и хуманитарни услуги. Прайс е известен като представител на лекарите и решенията в частния здравен сектор и е защитник на щатското регулиране на здравните застраховки. Той е бил опонент на Здравната реформа, като през 2015-та е предложил нейна алтернатива.
Тръмп избра Сиима Вирма като директор на Центъра за Медикеар и Медикейд, която е работила с новоизбрания вице президент Майк Пинси по Медикейд програмата на Индиана.
Тръм избра Нина Овчаренко като член на неговата група по работа с различните официални представители за прилагането на предстоящите промени. Тя има разработка по премахването и заместването на АСА, и как това да стане по-гладко.
Какво ще се случи с АСА?
Частите от закона, включващи задължително застраховане, субсидиране на премиите и право на застраховка дори със съществуващо заболяване, са създадени да работят заедно. Експертите предупреждават, че пазарът за индивидуални застраховки може да се дестабилизира, ако задължителното застраховане се премахне, а остане гарантираното застраховане дори със съществуващо заболяване.
Ако задължителното застраховане се премахне, единствената идея е да се създадат финансови стимули за тези, които си купуват застраховка, когато нямат незабавна нужда от нея. Прайси е застъпник на гарантираното издаване на застраховки, плюс преизчисляване на застрахователните премии за тези, които са поддържали застраховките си без прекъсване за по-дълъг период – разбирайте отстъпки в цените за тези хора.
Как новата администрация ще подходи към промените на АСА?
Новата администрация може да промени много бързо някои части от закона. Насочвайки се към която и да е част от закона ще бъде облечено в цел да се спестят пари от държавният бюджет. Това само по себе си е комплициран процес и не значи премахване на АСА. Моите очаквания са, че Медикейд ще претърпи промени с намаляване на федералните средства за програмата, и предоставяне на проблема на съответните щатски власти.
Ако има промени в АСА, кога ще се случат?
Изглежда, че републиканците не желаят големи сътресения. Те смятат, че това ще отнеме няколко години. Предишната им атака от 2015-та година, която целеше премахването на разширяването на Медикейд, цитираше 2 годишен период.
Цялата Къщата на представителите и една трета от Сената имат предстоящи избори през 2018-та , което значително намалява тяхната активност.
Какво е официалното предложение на екипа на Тръмп и Конгреса, и как то кореспондира със Застрахователната индустрия?
Тръмп:
Връщане на всички регулаторни функции на щатско ниво, което съвпада със вътрешните стремежи на самата застрахователна индустрия.
Гарантирано застраховане дори със съществуващо заболяване - ?????????????????????????
Децата да могат да се застраховат с родителите до 26 годишна възраст, което е поддържано от застрахователната индустрия.
Горният материал е почти еднозначен с разпространения от BCBS бюлетин относно очакваните и текущи промени.
Базирано на последните 4 години практически опит, и четейки за новите политически намерения, не мога да кажа, че новият вятър на промените има лъх на грижа за човека. Корпоративните интереси продължават да надделяват над хуманитарните. Здравната Застрахователна карта се разиграва без подходящата отговорност, а повече облечена в цифри, бюджет и статистика за печалби на не само една индустрия, когато би трябвало да се вземе като приоритет подобряването на човешкото съществуване. Но очевидно не в тази страна и не в този живот.

 


До скоро: Анна Русева

 

Plamen G. Pankow

haydutiПесимистите твърдят, че България се "стопявала", "смалявала", дори "изчезвала"... от потоците емигранти, които непрекъснато се "изливали" по целия останал свят.

Оптимистите, обаче, са на друго мнение.
Напротив!
България вече е пораснала толкова много, че "границите й" се смесват с тези на много страни по света!
Това най-напред го почувствах, когато се срещнах за първи път със стотици наши сънародници в един мегаполис, който добива вече известност като "Чикаго - Българският град". С мнозина от тях заедно поставихме с кирки и лопати бронзовия бюст- паметника на  Апостола на свободата Васил Левски, изваян в Поморие, и после отпразнувахме това достойно събитие със знамена и музика, с песни, с хора и ръченици, с патриотични слова, с радост и един върховен духовен подем.
Тогава за пръв път се срещнах и с горещите патриоти от Българския рокерски клуб "Хайдути" - Илинойс, Чикаго и с основателя и президента на клуба - Никола Масларски. Здрав като канара човек с дух на народен будител и предводител към така необходимия ни днес идеал за опазване заветите на великите ни предшественици, който ми направи дълбоко впечатление със своята отдаденост на вярата и делото за опазване на българския дух и националност, на език, култура, душевност и завети от вековната ни история.
... И ето тези дни отново се срещам с него. Този път в България, в родината, където си идва по два пъти в годината, защото има да върши тук продължението, а може би по-точно - началото, на своята мисия в Новия Свят...
Разхождаме се в Ахелой, Поморие и Несебър, а Никола разказва за откриването на първото подразделение, първия клон на Българския рокерски клуб - Чикаго в България. Избрали са да помогнат на любителите на бързата езда на мощните машини в Сливен. В "Града на Стоте войводи". Не случайно...
Тържеството при създаването на братското сътрудничество между българските рокери от Чикаго и Сливен се организира в клубната къща и се превръща в събитие, което сливенци ще помнят с удоволствие. Помещенията са с в нов дизайн и стените дават простор на святи и героични спомени и личности из историята на града и България. Знамена, свещеното писание и оръжието, над които се заклеват четници и ръководители, патриотични моменти от историята и художествена програма, музика и фолклор, поздравителни адреси от Чикаго и много български почитатели и колеги, които се чувстват заедно с тях, ракети и огньове в красива нощна феерия и апотеоз, по време на който не едно, а две черешови топчета с гръмогласен гръм от гърлата си възвестяват, че събитието се е сбъднало!
Сливенските рокери създават патриотична организация, която обединява усилията си със сто процентния патриотизъм  на чикагските им колеги, чиято неделима връзка с Родината не е прекъсната в нито един сезон в двете години от съществуването на "Хайдути". Те подпомогнаха пострадалите от наводнението в Мизия с 2 600 долара, организират празнуването на големи събития от българската история с обучение и исторически екскурзии за ученици, като "По стъпките на Ботевата чета", посещения на паметници и музеи, където са събрани фактите от легендарната борба за свобода на воеводи като Хаджи Димитър и пр. Сега, заедно със своите български колеги от София, Раднево, Асеновград, Несебър, Ямбол, Бургас и пр. патриотичната и хуманитарна дейност на българските рокери в Чикаго и България ще стане още по-просторна и полезна. По рокерския канон сливенци ще имат една година, за да се докажат, да се представят пред обществото позитивно със своето поведение и класа... С което ще се приобщат през парадната врата към рокерското общество в България. То е познато със своята положителна енергия и дейност... Техните сили и стремежи ще пазят българската духовност и култура.
На раздяла с Никола Масларски си пожелахме нашата среща в Чикаго през новата 2017 година да е успешна в патриотичната задача по опазването на българската духовност, език и култура със създаването на Алеята на Героите... В Чикаго ще бъде поставен и бюст паметник на американския журналист Макгахан, чиито изобличителни статии за потушаването на Априлското въстание и жестокостите на поробителите в Батак разкриха истината пред света и спомогнаха за нашата свобода.

 

Михаил ТОМОВ, Ахелой – Чикаго
за в. „България"

Plamen G. Pankow

borbaСпортен клуб по класическа борба "Миньор" (Перник) получи страхотен подарък за Коледа. Уникални борцови трика за младите надежди на Перник и България пристигнаха от варненската фирма за спортна екипировка "MISHO". Дарението на клуба направи спонсорът на ФК „Миньор" (Чикаго) – Димитър Огнянов, който дари $800, с които бяха закупени 23-чифта борцови трика. Идеята за дарението е на ветераните на клуба, които живеят от години в Чикаго.
"Първоначално се бяхме разбрали да си разделим средствата за закупуването на триката, но Мишо Добрев направи голяма отстъпка и спонсорът Димитър Огнянов реши да поеме цялата поръчка, за което му благодарим. Разбира се, при това положение до края на зимата ще повторим поръчката и този път ние ще поемем разходите.", коментира единият от ветераните на пернишкия клуб по борба и бронзов медалист от световно първенство - Стойчо Иванов.
Дизайнер на борцовите трика е благоевградчанинът Димитър Манолчев. Благодарение на неговото творчество състезателите на клуба ще се борят с най-хубавите трика в България.
Припомняме ви, че това е четвъртото дарение от САЩ в посока СК Борба „Миньор" (Перник). В началото на 2014 г. Димитър Огнянов дари $2000, с които тогава бяха закупени анцузи и трика за мъжкия отбор. През февруари месец на 2015 година ветераните дариха сума от $1000, която беше използвана за закупуването на маркови борцови кецове. Същата година на световното първенство в Лас Вегас бившите състезатели на клуба дариха нови $1000 за закупуването на качествени спортни уреди от фирмата на Иван Раднев - „Суплес".
Производителят на качествените борцови тирка е фирма "MISHO". Компанията е създадена през 1991 година, с основна дейност производство на спортна екипировка. През годините фирма "MISHO" е произвеждала артикули за "ASICS" - Италия, а с "UHLSPORT" - Германия работи до ден днешен като единствен представител за България. С "Misho Sport" се обличат ВК "Добруджа" 07 (Шампион на България при мъжете за 2015/2016) и БК "Черно море Тича". С "Uhlsport" фирмата облича ПФК "Берое" (Стара Загора), ПФК "Локомотив" (Пловдив) и ПФК "Черно море" (Варна).

 

Радостина Павлова
кореспондент на в. "България"

Plamen G. Pankow

ventislav1Пътуването до САЩ в ранните години на ХХ век е било освен приключение, така също и едно много сериозно изпитание. В Америка са можели да влизат само „годни" хора, като под годни се разбира да не са болни, да не са осъждани и да нямат лоши намерения. Данни за това черпим от доклад на един от ръководителите в екипажа на кораба „Ураниум", който пътува от Ротердам до Ню Йорк, през Халифакс, през далечната 1913 г.

Въпросният документ, до който се добрахме, благодарение на публикация в сайта libertyellisfoundation.org, представлява клетвена декларация от капитана, или от командващия офицер, или първи, или втори офицер.
Ето какво пише във въпросния документ, със съкращения: „Аз ..../попълнилият декларацията – не се чете името-бел. на ред./ служещ на кораба „Ураниум" от Ротердам, заповядах на хирурга /вероятно - корабният лекар-бел. на ред./, нает от собствениците на кораба, да извърши физически и вербален преглед на всеки един от пътниците-чужденци, посочени в документите на кораба - 79 на брой... Считам, че нито един от посочените чужденци не е идиот, имбецил, слабоумен, просяк... и няма обществено поведение, което противоречи на добрите нрави, включващо морална непристойност.... с цел да упражнява проституция, или други неморални дейности...". Следва подпис на служебното лице.
Въпреки тази щателна проверка още на кораба, кандидат-емигрантите са били допълнително „изследвани" и при пристигането си на легендарния Елис Айлънд в Нюйоркското пристанище. И въпреки това, властите са разчитали предимно на усета на служителите в имиграционната служба. Че кой е луд да си каже, ако наистина идва с такива лоши намерения...!
Оказва се, че да излъжеш имиграционните власти не е чак толкова трудно, защото в Америка попада и една българка, която упражнява най-старата професия. Тя намира друг българин, за когото да се закачи, за да разсее съмненията, че е лека жена. Това е българинът Х. С., който пристига в Америка през 1913 г.ventislav2
Жената за съжаление не е останала с името си във въпросната история, но основателно предполагаме, че тя може би се е казвала Ана Тончеф и по всяка вероятност е живяла в Детройт, поне във времето, в което е била близка с Х. С. Българинът е вдовец, жена му умира в София около Балканските войни. Нашата „героиня" го намира за „лесна плячка". Те заживяват заедно, но без брак. Жената не работела нищо и нашенецът изцяло я е издържал материално.
За нещастие обаче, един ден Х. С. се прибрал по-рано от работа и по познатата схема заварва жената така да се каже „на калъп" с „клиент". Той излива гнева си върху жената. Тя се оплаква в полицията и Х. С. е осъден и лежи в затвора в Детройт в продължение на половин година. След тази случка Х. С. повече не иска жени около себе си.
Има някаква вероятност въпросната Ана да е приятелка на най-добрия приятел на Х. С. в Америка, който също е българин. Ако е тя, тя е помагала на много нашенци в онези ранни години, а и по-късно, да пътуват за Америка.
Потърсихме информация и в други онлайн-архиви – в сайта familysearch.org, където открихме данни за жени с това име, на години около възрастта на Х. С. Тези жени са само две. Едната е Ana Toncheff, а другата е Anna Toncheff. Разликата е само в едно удвоено „n". По всяка вероятност една от тези две жени е нашата „героиня".
Първата Ана е родена през 1896 г. в България и според данни от преброяването на населението през 1940 г., живее в Източно Чикаго. Тя има и съпруг, който се казва Christ Toncheff. Децата им са Гордън, Хелън, Франк, Ана, Джон и Джоузеф. Възможно е тя просто да е напуснала семейството си и да се е отдала на така наречената „свободна любов".
Другата Ана е родена на 30 август 1904 г. и е починала през май 1971 г. в Охайо, където е живял и е погребан и героят на разказа ни - Х. С.!
Коя от двете е въпросната Ана дори и не е толкова важно. По-важното е, че сред българската общност има и такива хора, които са търсили лекия живот.
За случай на „неморалност" от малко по-различно естество, но в същия контекст, пише и емигрантският вестник „Народен глас", издаван в Гранит Сити-Илинойс. В съобщението се казва: „...от некое време между нашите хора яката се говори, какво некои от членовете на нашата колония са показали признаци на мъжегонство / днес синоним на хомосексуалност-бел. на ред./...". Подписът на подалият сигнала е „И. Георгевъ".
Всъщност, оказва се, че българската колония в Америка е почти точно копие на обществото в тогавашна България. Няма и как да е по-различно, защото хората са същите, средата от тук е пренесена почти успоредно в Америка и затворените общностни клетки са много характерни и за нашите сънародници, които живеят в САЩ в онези години. Причината – пребиваването в чужда, несвойствена среда естествено води до капсулиране, с цел – мобилизация за съхранение на идентичност, а капсулирането възпроизвежда модела от оригинала.
Уви, и такива истории е имало сред сънародниците ни в САЩ в годините, когато Новият свят е бил обетованата земя, пълна с надежда за по-добър живот!

 

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник „България" в София

Снимки: libertyellisfoundation.org

Plamen G. Pankow
Днес 29.12.2016 от 20:00 във София, група "Фондацията" ще изпълни "София Лайв Клуб" под НДК.
Във репертоара на групата присъстват любими песни на няколко поколения.
Ще има изненади за публиката от страна на групата.
Смятам да присъствам и да се забавляваме с приятели на любими песни.
Plamen G. Pankow

football"Пирин" (Чикаго) вдигна трофея във второто издание на еднодневния футболен турнир за "Българо-македонска приятелска купа". "Орлетата" спечелиха и трите си срещи в надпреварата.
В първия си мач "Пирин" победи трудно с 3:2 коравия тим на "Македония". Два гола за "зелено-белите" отбеляза Стоян Стойчев, а веднъж се разписа Добромир Пеев. За "червено-жълтите" точни бяха Александър Косиванов и Драган Драганов.
Във втората си среща "Пирин" победи с 6:2 "БГ Детройт". Хеттрик за победителите вкара Стоян Стойчев, а по един гол добавиха Павел Радев, Николай Янев и Александър Карабелски. В третия решаващ мач "орлетата" победиха с 4:3 миналогодишния шампион "Миньор", с гол в последната секунда на Ивайло Баташки. Два гола за "Пирин" отбеляза Стоян Трендафилов и дежурен гол на "Най-полезен играч - MVP" на турнира Стоян Стойчев.
За "чуковете" два гола вкара Ивалин Гунчев, а един добави Борислав Радев. За "Най-добър вратар" беше обявен бившият юношески национал - Христо Христов. Той е единственият играч, който е печелил турнира два пъти в двете поредни издания.
На второ място се нареди отборът на "Македония" с еднакви точки с третия и четвъртия, но по-добра голова разлика. Освен загубата от "Пирин", братята македонци отстъпиха с 4:2 от "Миньор" и победиха с 9:4 "БГ Детройт". Изненадата на турнира дойде в първия мач, в който "БГ Детройт" победи със 7:6 "Миньор" с гол в последната секунда на мача.
Участниците в състезанието бяха наградени от новия Генерален консул на Република България в Чикаго - г-н Иван Анчев. Преди награждаването той помоли за едноминутно мълчание в памет на жертвите от Хитрино.
Турнирът беше организиран от най-стария роден вестник зад граница "България", с подкрепата на транспортна компания "MONTWAY". Главен съдия на надпреварата беше бившият международен рефер - Валентин Рударски.
"Радвам се, че за втора поредна година успяваме да проведем този приятелски турнир. Благодаря на всички участници за сърцатата и честна игра. Благодаря на официалния спонсор - г-н Михаил Михайлов, който осигури всички награди и част от средствата за малката Габи. Благодаря и на генералния консул г-н Иван Анчев, който изгледа целия турнир с интерес и пръв даде пример, като сложи надежда за Габи в кутията. Благодаря и на Петър Петров, който предостави залата, в която се проведе състезанието. Поздравявам момчетата от "Пирин" и искрено се радвам за заслужения им успех, защото въпреки трудностите поддържат отбора, който съществува от 2009 г.", коментира организаторът на турнира "Българо-македонска приятелска купа" и спортен журналист във вестник "България" - Николай Василев.
На турнира бяха събрани $700 в подкрепа на малката Габи, която се бори с най-тежката форма на Спинална мускулна атрофия - 1-ви тип. За хората, които не са били на надпреварата, а искат да помогнат, могат да се информират от страницата във фейсбук "Шанс за живот за малката Габи", или да направят своето дарение на банкова сметка:
Юробанк България АД (евро сметка)
IBAN: BG36 BPBI 7940 1482 2135 01
BIC: BPBI BGSF
Титуляр: Кремена Петрова Андонова

 

Радостина Павлова
кореспондент на в. "България"

Plamen G. Pankow

interview1Визитка:
Христо Илиев-Фрица е български емигрант, роден е на 9 май 1957 г. в София. От години живее в Île-Perrot, Quebec, Канада. Емигрира от България, като рискува живота си! Предстои спомените му да излязат в книга. Христо описва себе си като пенсионер. Потърсихме го, за да ни разкаже за предстоящата книга, ще има ли такава, кога, какво ще опише в нея. Помолихме го също да открехне, поне леко, завесата на спомените си! Той беше любезен да разкаже любопитни детайли от битието си, както и да даде ценни съвети на онези, които ще поемат по нелекия път на емиграцията!

- Г-н Илиев, преди време започнахте да разказвате във фейсбук за преживяванията си и емигрирането от България. Предвиждате ли тези спомени да се превърнат в книга и кога?
- Да определено, мисля да ги събера и подредя в книга. Усетих, че моментът за това е дошъл. Един ден случайно попаднах на една история за младо семейство и техен приятел, успели да се ,,измъкнат" от желязната ,,прегръдка" на съветския социализъм. След като прочетох статията, набързо прехвърлих спомените си на ум, и се оказа, че мога да припомня на много наши сънародници как ставаше емиграцията за един обикновен българин тогава. Тук изключвам номенклатурчиците, за тях е ясно, те не си залагаха живота. Просто тогава ,,тате" или ,,мама" отиваха в БНБ /Българската народна банка/, теглеха необходимата сума от ,,развалените" долари и детето прохождаше по широкия, изгнил капитализъм. Спомням си още в самото утро на демокрацията, как Тодор Славков, внука на Тодор Живков дойде да се крие в Канада по същата схема. Но това ще са детайли, който със сигурност няма да пропусна да опиша в книгата си!

- Как ще озаглавите книгата си за емиграцията?
- Тъй, като говорим за ,,книгата", сигурно ще я озаглавя по-същия начин, по който съм нарекъл и групата си във фейсбук. А тя се казва – „Плувецът в насрещни течения". Ако е интересно за Вас и Вашите читатели, защо точно това име съм избрал, с няколко думи ще обясня. Когато всички кротуваха в България, аз имах смелостта и дързостта да пресека границата. Ситуацията беше такава - или пресичаш, или умираш, трети вариант беше почти невъзможен. Е, ние имахме щастлива звезда, която ни водеше на Запад!

- Кое Ви накара да вземете това решение и да напуснете България?
- Не мога да кажа, че едно или две неща са ме накарали да взема това решение. Още от ранна възраст покрай приятелките и приятели на майка ми се сблъсках със социалистическото лицемерие, после, като софиянец виждах, че чужденците, който посещаваха столицата ни не отговаряха на описанието, което пропагандата описваше и с която ни заливаха тогава. За това мисля, че с времето, макар и едва деветнайсетгодишен, вече си бях изградил идеали и мечти, които за жалост разбрах, че в Народна Република България няма шанс да се реализират. Предстоеше ми и задължителната военна служба от две години. Когато получих повиквателното и чрез една роднинска връзка разбрах, че не две, а три години ще е моята служба, това беше капака, която преля чашата! Случайността ме запозна с един младеж само две години по-голям от мен, който познаваше Балканите около град Петрич. Той ми послужи за ,,преводач" през границата. В бивша Югославия ще се окаже още по-трудно нашето бягство. Нямахме абсолютно никакви документи, освен старите зелени паспорти, който не можеха да ни служат за нищо освен да си навлечем неприятностите на тяхната милиция, което всъщност и стана. Но, както казах в началото, нашата ,,звезда" ни водеше на Запад!

- Разкажете ни накратко, къде спахте първата вечер от емиграцията си и с какво се нахранихте, какво помните от тогава...?
- Беше труден маршрут! Първо имахме само български левове и половин джоб златни накити. Първоначално имахме и валута, но още в България се случи така, че останахме без нея. Налагаше се да продължим само с ,,подръчни материали". Спомням си, че за да преспим в Скопие нелегално, учтивата рецепционистка ни олекоти с горе-долу половината злато, което носехме с нас! Но в такъв момент мисля, че ценностите са деформирани точно толкова, колкото и ние се деформираме, когато влезем в стая с криви огледала. Но, както се казва в такъв момент, средствата не бяха важни. Важен беше резултатът. Югославия ни отне точно тринадесет фатални дни, за да пристигнем полуживи в Австрия. Това е един период от моя живот много силно запечатан в съзнанието ми.

- Какво помните от тогава, кое ще Ви остане за цял живот в съзнанието?
- Първо си спомням картината, която остана в спомените ми, когато на изгрев слънце се обърнах на българо-югославската граница и видях заснежените върхове на Пирин планина, които оставаха зад мен, знаейки, че повече никога няма да мога да ги докосна. Изоставих и един много скъп човек за мен, това беше приятелката ми, която ме молеше до припадък да дойде с нас! Не беше по силите ми да рискувам и нейния живот, за себе си можех да рискувам, но за нея не можах! За да се разделим накрая и обещах, че един ден ще се върна да я взема. Чак тогава се целунахме и разделихме, за тринадесет фатални години. Тук ще направим пауза, защото иначе няма да е интересна книгата!

- Какво не знаем за емигрантите ни по света?interview2
- Мисля, че сме хора, тръгнали по света да търсят щастието си. Едни го намират, други разочаровани се завръщат в родината. За мен обаче има огромна разлика от българите, напуснали България и заселили се в друга европейска държава и тези, като мен прелетели океани. Първите са сънародници, които са отишли временно, а вторите са за постоянно. Тук, в Канада, аз за себе си и семейството ми мога категорично да кажа, че не сме друго освен едно канадско семейство.
Никога никой от нас не се е чувствал емигрант. Акцент в езика имаме, но това не прави впечатление на никой. Почти всички имат акцент.

- Какво бихте посъветвали хората, които биха поели по пътя на емиграцията днес?
- Ако ми позволите ще използвам момента, за да дам един полезен съвет на хората, които са емигранти от скоро или това им предстои. Опитайте се да се омешате с околните, не ги отбягвайте, те няма да Ви потърсят сами, ако Вие не направите първата крачка! Поне френските канадци са така, после всичко става много лесно, те са любознателни, ще искат да им разказвате за всичко. Влезете ли в техния кръг, ставате част от тях. Стоите ли в страни, няма как да стане!

- И накрая да Ви попитам, защо носите прякора „Фрица" и прякор ли е това?
- Сравнително дълга е историята, но в общи линии, това е заради една войнишка каска, принадлежала на някой немски войник от втората световна война, намерена в изоставените бункери в квартал "Слатински редут" в София. Така бях посрещнат в Западен Парк, където израстнах по-късно.

 

Интервюто взе Венцислав Жеков
кореспондент на вестник "България" в София

Снимки: личен архив на Христо Илиев

Plamen G. Pankow

bookМесец декември се оказа много плодовит за Съюза на българските писатели в САЩ и по света. След прекрасната премиера на Виолина Иванова преди седмица, ето че се роди и още една книга. Нарича се "Пътница" и е новата книга на Елена Димитрова. Нейната премиера се състоя отново в "Първи български културен клуб", наричан напоследък "Писателският клуб" поради това, че вече почти пет години тук се събират писателите и поетите на Чикаго. Клубът е едно много уютно и приятно място за събиране. Той е любовта на Таня Димитрова, която го стопанисва повече от петнайсет години.
В снежната съботна вечер приятели и колеги по перо уважиха премиерата на Елена. Въпреки многото си ангажименти, успя да дойде и българският генерален консул в Чикаго, господин Иван Анчев. Чувствайки се като един от екипа, помогнал за раждането на новата книга, Василен Васевски взе пръв думата и разказа за идеята, оформлението  и отпечатването и. Спря се на съдържанието и силните моменти в него и изрази удоволствието си, че е имал възможността да работи с Елена Димитрова. Имайки и аз възможността  да прочета книгата преди премиерата и, също изказах възхищението си от прочетеното и поздравих авторката.
"Пътница" е една автобиографична изповед. Авторката я е замислила като роман, в който да направи един събирателен образ на героинята Зойка. Но много скоро тя се впуска в спомените на своя личен живот и ни го представя по един блестящо откровен начин. Четейки книгата на Елена, читателят прониква в дълбочината на един разказ, който те кара да се замислиш и си зададеш въпроси, на които трудно се намират отговори. Авторката прави и много интересни отклонения, като в паралел със своите житейски терзания успява да разкаже и живота на свои приятелки и близки. Като цяло тя описва не лекия живот на жената. Спира се с подробности на всичко, което може да сполети нежния пол. А това са изневерите, побоя, изнасилванията, които не рядко довеждат една жена до отчаяние и самоубийство. Знаейки в каква изповед се впуска, авторката се обръща с посвещение към всички жени, което трогва читателя още от първата страница.
Завършвайки книгата си, Елена Димитрова споделя с въздишка и се оставя в ръцете на читателя. "Когато отключих вратата заплаках. Не знаех дали от радост или от мъка. Усещах, че не съм вече онази Зоя, която беше истинска пътница през изминалите години. Нещо в мен се прекършваше, май остарявах - тази мисъл проблесна в главата ми. Това ме натъжи толкова много, че внезапно останах без сили. Само успях да седна на дивана. Плачех безутешно, плачех за всичките години на самота, за това, че волята, която ми беше помагала до сега, ме напускаше, за децата и това, че те не проумяваха какво съм изживяла... Плаках горко, но беззвучно, а тялото ми се тресеше от мъка".

 

Добри Карабонев
кореспондент на в. "България"

Pages: « 1 2 3 4 »